Към съдържанието
Личният блог на Лаврен Петров

21.09.2012

Загубихме делото на всички инстанции, но няма да изгубим мечтата си ! Позицията на Лаврен Петров.

1968 г., Цанко Лавренов пред картината си "Селски панаир", 1965 г.

След като Съдия Недялка Свиркова ни отсвири на първа инстанция, колегите й от Пловдивски окръжен съд потвърдиха присъдата. След голямо размотаване в края на 2009 г. и ВКС окончателно реши, че картините остават общински.

Случи се това, което всички предвиждаха. Местната община, заграбила картините на Лавренов, не ги даде. Няма значение, че не умее да ги съхранява, експонира и презентира. Местната темида си свърши работата, а нейната героиня Съдия Свиркова си получи повишението. ВКС се произнесе служебно. Явно не му се занимаваше по същество.

Равнопоставеността на видовете собственост, гарантирана от Конституцията на РБ, не ни помогна, за да защитим правата си. Безвремието, наложено от некадърните, некултурни и незаинтересовани пловдивски управленци, поругали знаменития си съгражданин, беше погасено „по давност“! Задавал съм си много въпроси и сам съм си давал много отговори по сагата „Музей на Цанко Лавренов в Пловдив“.

Дядо ми беше човек от друга епоха. Възрожденец по дух, той носеше в себе си културата и традициите на видния пловдивски католически род, от който произхождаше. Завидната му творческа и житейска биография, му даваше самочувствието на голям български художник приживе. Това не се харесваше на много негови колеги, както на тези, които бяха ангажирани с управлението на съюза на художниците, така и на групата на Пловдивските художници. Вече на възраст и в тежко здравословно състояние – прикован на инвалидна количка, той не можеше активно да защитава каузата за свой музей. Предложението на ОНС-Пловдив за откупка на картини от неговия „златен фонд“ и ангажимента за къща-музей, пристигнаха вкъщи изненадващо. Ще направя малко отклонение, за да споделя с моите читатели, че дядо ми живееше дълги години без да продава определени от него картини, наречени „златен фонд“. Беше уверен, че те имат голямо културно-историческо и национално значение. Не ги продаваше, както на световни музеи, така на известни търговци на картини от Западна Европа, които го посещаваха. Но да се върнем на темата. Когато се съгласи да даде картини за къща-музей, той се подписа за една сума 150 000 лв. Чак година по-късно, всички вкъщи сме уверени, че от СБХ се надяваха тежко болният Лавренов да си отиде по – бързо и затова се бавеха, вкъщи получихме и оценката на ДПК (Държавната покупателна комисия) – 91 000 лв. Дядо ми не можа да преживее тази подигравка с неговото творчество и почина на 18 октоври 1978 г. Разбира се, в последните 2-3 месеца от живота си нямаше как да се оттегли от договора. После години наред баба ми беше лъгана, вкл. при едно от посещенията в Пловдив изгонена от ДХГ – Пловдив от тогавашния директор. В Пловдив не бързаха да строят, въпреки че изхарчиха повече пари за проектиране, отколкото за да „купят“ картините на Лавренов. Днес, ако трябва да си отговорим защо преди 10 ноември 1989 г. не се построи музея на Лавренов?, отговорът е прост. Местните „културни авторитети“ не припознаваха дядо ми за свой човек. Той не живееше в Пловдив. Не участваше в софрите им. Не работеше с тях, известно е, че те реализираха едни от най големите арт проекти по соц време и печелеха луди пари. Не им се подмазваше, Цанко ценеше творбите си и подаряваше на изключително близки хора. Местният БКП-елит също нямаше подаръци вкъщи. При тези обстоятелства да се мисли, че Йорданка Лавренова и Силва Лавренова, като наследници на художника и собственички на картините, са могли да ги приберат обратно, е почти налудничаво.

След 10 ноември 1989 г. Цанко Лавренов в Пловдив беше напълно забравен, картините му бяха разпиляни и зле обгрижвани, а документацията около тях загубена. Дори научихме, че някои местни „художествени авторитети“ се произнесли, че Цанко им е рисувал копия, а не оригинали, и картините от пловдивската колекция не стрували нищо. Не се шегувам, единият тъпанар, който се изявява и като местен художник, по едно време беше и директор на галерията. През 1993 г. възобновихме кореспонденцията с Община-Пловдив и им предоставихме цялата документация по темата. Те отново започнаха да се размотават. Писаха ни, че ще направят „обстоен анализ“. Дойде 1996 г. в Пловдив отбелязаха 100 години от рождението на Цанко Лавренов с изложба, която по-късно беше наречена „постоянна експозиция“. Не бяхме сред поканените на откриването!? Издателството на Емил Стоянов – брата на Президента Петър Стоянов, „Пигмалион“, отпечата грозен и непредставителен каталог с картини на Лавренов, съставител беше Директорът на ГХГ-Пловдив Красимир Линков. Директорката на Градската библиотека „Иван Вазов“ Радка Колева (Радка Пиратка) публикува „132 непубликувани писма на Цанко Лавренов“ и всичко това без никой да ни пита! Бяхме възмутени не само от посредствените издания, но и от наглото нарушаване на авторските ни права от страна на след десетоноемврийските пловдивски културни дейци!

Някъде по същото време беше организирана изложба на Цанко Лавренов в Лондон. Картините му бяха изложени в гръцкия център. Всички Пловдивски медии писаха за изложбата, като сред водещите заглавия беше застрахователната стойност на картините 300 000 лв!? Директорът на галерията Линков и до днес се гордее с тази „Мисия Лондон“. Каква е истината за невероятното балканско културно приключение разбрах години по-късно. Първата Дама Антонина решила да направи изложба на Пловдивските си приятели Димитър Киров и Енчо Пиронков в Лондон. Всичко било организирано на пожар, за да се удовлетвори желанието на своеволната президентша. В последния момент се оказало, че картините на Киров и Пиронков са прекалено големи и сандъците за пренос не били подходящи. Тогава директорът Линков спасил положението, като изпратил по-малките платна на Лавренов. После „изложбата“ била „подредена“ в гръцкия център, който за седмицата на изложбата работел само три дни. Малка подробност е, че пространството било отвратително за каквато и да било изложба! Цялата история звучи идиотски, но е истинска, а съвременникът на събитията Алек Попов написа книга и направи филм за живота на нашенците от посолството „Мисия Лондон“.

Минаха години, картините на Лавренов смениха няколко „постоянни експозиции“, които предвид различните места, където бяха изложени картините, се оказаха временни. Така накрая през 2001 г. творбите на художника се оказаха в Къщата на мексиканската графика. За това им местодомуване и дали Цанко Лавренов е мексикански график, ще отделя специално внимание.

Прочети повече от Музеят

Сподели твоето мнение

(required)
(required)

Забележка: HTML е разрешен. Твоят мейл няма да бъде публикуван.

Абонирай се за коментарите